Св. Анастасия била дъщеря на знатен и богат римлянин. Баща й бил езичник, но майка й изповядвала християнската вяра. В онова време (III в.) знатните римляни, като уважавали науката, полагали големи грижи за възпитанието на децата. Възпитанието на Анастасия било поверено на учителя Хрисогон, известен със своя ум и ученост.
Когато се завършило възпитанието на младата Анастасия, всички в Рим се чудели както на необикновената й красота, така и на нейния ум и познания. Но Хрисогон й предал друго безценно съкровище. Той бил християнин. От него и от майка си Анастасия получила познания за истинския Бог. Пламенната вяра, която загоряла от ранни години в нейното сърце, й дала възможност да понесе с търпение тежките изпитания, които й предстояли.
Рано се запознала Анастасия със скърбите. Тя още на младини се лишила от майка си, а баща й я омъжил против волята й за един богат и знатен римлянин езичник, човек с груб и жесток характер. Много сълзи проляла нещастната Анастасия. Едничката утеха тя намирала в молитвата и в изпълнението на християнските си задължения. Често облечена в прости дрехи, придружена от вярната си слугиня, тя посещавала тъмниците, изпълнени в това време с християни, и всякак залягала да облекчи участта на страдащите за Христа.
Но за тия посещения узнал нейният мъж и й отнел тая последна утеха. Той негодувал, че тя много раздавала на бедни и, боейки се да не разпилее за благодеяния всичкото богато наследство от баща си, той започнал да се отнася към нея жестоко. След разни оскърбления той я затворил, като я лишил по този начин от всякаква възможност да помага на нещастните. Доведена почти до отчаяние, Анастасия тайно написала писмо на бившия си учител Хрисогон, затворен в тъмница за вярата Христова, и като му описала страданията си, просила неговите молитви. Хрисогон, отговаряйки й с писмо, я убеждавал търпеливо да понася изпитанията и на Бога да възлага надеждата си.
– При тебе, смущавана от световните бури и вълнения – писал й той, – скоро ще дойде като по море Иисус Христос и с една Своя дума ще направи да утихне въставащата против тебе буря. Затова, намирайки се като че ли сред море, търпеливо очаквай Христа, Който ще дойде при тебе. И само в себе си викай с пророка: „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото аз още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог“ (Пс.41:6). Надявай се на Бога за двоен дар: Той ще ти възвърне и временното наследство, и ще приготви вечното. Не се смущавай като виждаш, че благочестивите люде търпят скърби, защото Господ Бог не те оставя, а те изпитва… Твърдо и бдително се пази от всякакъв грях и само в Бога търси утеха, като изпълняваш свято Неговия закон.
Положението на Анастасия постепенно се влошавало. Мъжът й от ден на ден се отнасял с нея по-сурово. Като не се надявала да остане жива, тя отново писала на Христогон: „Краят ми е близък. Помоли за мене Господ да приеме душата ми, понеже от любов към Него страдам!“… В отговора си старецът отново я утешавал с надежда в милостта на Бога, Който може да тури край на нейните страдания.
Скоро след това мъжът на Анастасия бил изпратен някъде от императора и по пътя умрял. Анастасия, която сред тежките страдания се била още повече привързала към закона Господен, посветила целия си живот на служене на Бога и на ближните. Тя гледала на богатството си само като средство, поверено й от Бога за благото на другите.
Затова тя постоянно посещавала тъмниците, носела на затворниците храна и облекло, утешавала ги с думите на вярата, любовта и съчувствието, лекувала болестите им, превързвала им раните. Тя се чувствала щастлива, че може да служи на страдащите за името Христово и често повтаряла думите на псалмопевеца: „За мене са много ценни Твоите приятели, Боже“ (Псалом 138:17, по Седемдесетте тълковници).
В това време било подигнато тежко гонение против християните. Диоклетиан (284-305 г.) повикал при себе си в Аквилея стареца Хрисогон. За него му били говорили, че той в Рим укрепява християните във вярата. Императорът го съветвал да се поклони на боговете, като му обещавал за това голямо богатство и званието римски управител.
– Аз съм познал единия Бог – отговорил Хрисогон – и Той за мене е по-приятен от всякаква светлина, по-въжделен от всякакъв живот, по-горе от всички съкровища. В Него аз вярвам със сърце, Него изповядвам с уста, Него почитам с душа, пред Него прекланям колена! А твоите богове считам лъжливи и не мога да им се покланям!
След тия думи Диоклетиан се убедил, че не може да склони Хрисогон да се отрече от вярата си и заповядал да го накажат със смърт. Известно време обезглавеното тяло на Хрисогон лежало на морския бряг, но един презвитер и три сестри, които живеели наблизо, с чест погребали светия мъж.
Анастасия продължавала да върши милосърдни дела. Не жалейки трудове, тя ходела от град в град, от страна в страна, като раздавала помощ и утешавала навсякъде, където имало нужда от това.
Една сутрин тя дошла в тъмницата, но не намерила в нея ония затворници, на които служила предната вечер. Царят, като узнал, че всички тъмници са пълни и няма къде да се поместят отново заловените християни, заповядал да накажат със смърт всички затворени. Като видели сълзите на Анастасия, тъмничните стражари разбрали, че тя е християнка, и я довели при илирийския управител.
– Нима ти си християнка? – попитал я управителят.
– Християнка съм – отговорила Анастасия. – Което тебе ти се показва гнусно, то за мене е мило, и християнското име, което вие считате позор и безчестие, за мене е чест и слава.
Управителят, като узнал коя е тя, дълго не можал да разбере как тя се е решила да остави блясъка и разкоша, които я обкръжавали в Рим, за да служи на бедните затворници. Той я уговарял да се отрече от Христа, но като се убедил, че думите му са безполезни, а не смеел да осъди на смърт жена от такъв висок род, донесъл за нея на царя. Диоклетиан повикал Анастасия и се стараел да я отклони от онова, което считал безумие. Но като видял, че е непреклонна, предал я на един от капитолийските началници, за да може той да я уговори или принуди да се отрече от Христа.
Безполезни останали всички усилия. Улпиан (така се наричал началникът) й описвал всички радости на света, цялата прелест на богатството, а после и показал всички оръдия за мъчения и я заплашвал с позорна смърт. Но тя нито за минутка не се поколебала и отговорила, че отдавна е избрала Христа и го обикнала повече от всички радости на света, за да умре за Христа, значи да получи вечен живот. Като се убедил, че всички усилия са напразни, Улпиан я предал на мъчения. Но изведнъж го постигнала внезапна смърт.
Освободената Анастасия пак започнала да върши милосърдни дела. Това обаче не продължило много, защото скоро била наново затворена от новия илирийски управител – човек твърде користолюбив, който й предлагал да я освободи от мъченията, ако тя му предаде имението си. Но Анастасия не се съгласила на това, като казвала, че нейното имущество принадлежи на бедните.
– Ти си богат, казвала му тя, и не се нуждаеш от моето имение. Но ако те видя гладен или жаден, или болен, или в тъмница, тогава ще сторя и за тебе онова, което ми е заповядал Христос: ще те нахраня, ще те напоя, ще те посетя, ще направя всичко възможно, за да облекча страданията.
Като не успял в намерението си, управителят решил да умори Анастасия чрез глад. Два пъти по 30 дни не й давали ни храна, ни питие. Но Анастасия, подкрепяна от Божия сила, оставала здрава. Като не успял да я умори чрез глад, управителят осъдил Анастасия да бъде удавена в морето. Турили я в една голяма ладия заедно със 120 осъдени, между които имало и един старец християнин на име Евтихиан. Когато ладията отплувала доста далече от брега, войниците отворили в нея няколко дупки и се прехвърлили в друга ладия. Но за учудване на всички ладията, обречена на загиване, благополучно се държала над водата. Видели, че една жена, в която някои узнали св. Теодотия, държала кормилото и насочвала ладията към брега. Спасените по такъв чудесен начин повярвали в истинния Бог и като паднали през нозете на Анастасия и Евтихиан, се удостоили със св. Кръщени.
А управителят, като узнал за тяхното чудесно спасение, втори път ги осъдил на смърт и ги предал на различни мъчения. Анастасия привързали към четири стълба и я изгорили в 290 г. Една християнка погребала тялото й, което останало невредимо в огъня. Мощите й след това били отнесени в Цариград.
